КРАЙ МОРЕТО

                            Когато съм ядосана или обхваната от някакви мисли, обичам да вървя. Където няма много хора, но не е и безлюдно. О т нас към морето и солниците е точно така. Бях ядосана и трябваше да вървя. В шест след обед денят полека залязваше. Тръгнах по алеята към морето. Високите блокове, гледани от брега, излъчваха нещо чуждоземско. Но само от там. Между тях и морето известна площ е цивилизована, а останалата запусната. Хора все още не скъсали със земята, бяха оградили малки парцелчета. Обработваха ги епизодично, почти тайно и с една привидна разсеяност. Това придаваше на земята странната неопределеност на изоставена , а в същото време и на притежавана.Неизвестно от кого, ако официално запиташ. Ако обереш нещо мимоходом - става скандал, защото все пак някой го е засял. С неопределените неща е така - имаш право на тях и същевременно нарушаваш нечие право.
                           За първи път вървях по тази алея. Оттова и впечатленията. Останалите, малко на брой минувачи отиваха да обработват тази ничия земя или се връщаха. Във всеки случай имаха цел. Другото, което си помислих беше, че между алеята и плажа има ограда - желязна и решетъчна. Спомних си,че преди не беше така. Морето беше спокойно и умерено посещавано. Нямаше навалица и свободата му беше естествена. В същото време не можех да си представя планината окована. Странен е респектът към височините, вероятно заради видимата им внушителност. Дълбочината рядко поразява хората и измамно привлича тяхното лекомислие.
                           Продължих да вървя. Гледах плажа и морето през оградата. Тук-там имаше къпещи се. Не се заглеждах в хората, с които се разминавах. Макар и мимолетно, впечатлението ми беше за известна несигурност в преценките им. От известно време зад гърба ми вървеше младеж. Току,що излязал от плажа, с пясък по себе си. Забелязах, че е около 18-19 годишен. Когато се изравни с мен, сложи ръка на рамото ми. Мълчаливо отместих ръката му. Също така, той се отдръпна и продължи. Кой знае защо, това ме впечатли. Бях възхитена от мълчаливото приемане на отказа, от този безмълвен диалог на предложение и отказ.
                           Когато си погълнат от себе си, изпадаш в едно от ония особени състояния на откъснатост и изестна неадекватност. Вървях и възприемах нещата периферно и някак унесено. Защото с мисълта си бях на съвсем друго място. Сещам се за екскурзията ми до Гърция. Имаше един доктор-йога, който обясняваше защо будят хората внимателно - за да се върне душата в тялото спокойно. Несъмнено в това има нещо вярно и е хубаво ако жестовете на реалността съвпадат с обезлото те чувство.